Конкурс 2021
Една дъждовна капка ми прошепна
Алекс Донков, 10 год., в 4 клас на
ЧОУ "Томас Едисън", гр. София
Беше чуден ден! В небето се гонеха пухкави облачета, а Слънчо галеше с топлите си лъчи свежата пролетна трева. Аз и едно рошаво мъниче на име Кайзер, се боричкахме на китната ливада в задния двор.
Изведнъж небето притъмня, черни облаци закриха Слънчо и се чу силен гръм. Закапаха едри като бисери капки. Кайзер погледна нагоре, една капчица се пързулна по нослето му, падна в шепата ми и ми заговори с нежен глас:
Идвам от голямото синьо море,
където с песъчинките играех хорце.
Гонех се с вятъра шеговит
и яздех огромен гърбат кит.
Ала в един мрачен дъждовен ден,
отвя ме в небето мразът студен,
качи ме на облаче малко, крилато,
напомнящо на купа с вкусно джелато.
И полетяхме над гъсти гори,
наслаждавахме се на буйни реки,
посрещахме златни зори
и катерехме високи планини.
Летяхме надлъж и нашир,
но свърши небесният мир –
попаднахме в облачна свада,
и ето, че дъжд вече пада.
Озовах се на кучешко носле,
после се сгуших в твоите ръце.
Жадувам с цялото си сърце
да се върна в необятното море!
Усмихнах се, вдигнах шепата си, вятърът прегърна капчицата и я заведе обратно у дома.
Слънцето и дъждовната капка
Радослав Радославов Карауланов
3. клас в ОУ „Д. Чинтулов“, гр. Варна
Слънцето се пали
и се гордо хвали:
-Аз на всички хора
давам им отмора!
И за моя пек
все ламти човек!
Животни, растения,
хорски поколения,
гледайте, чудете се
любувайте се, дивете се!
Една дъждовна капка бистра,
бистра и кристално чиста
чу му всичките хвалби
и се силно възмути.
-Слънце-каза откровено-
ти си право, туй е верно.
Ти си извор на лъчи,
но природата ни мила
и за дъждове ламти.
Те й дават нова сила.
Твоите лъчи огряват,
те земята озаряват.
Но без мене разрушават
и света опустошават!...
Една дъждовна капка ми прошепна…
От Елеонора Димитрова
4г клас, 125 СУ „Боян Пенев“
Заваля ситен есенен дъжд. Облаците се мръщеха един друг и тъжно изпращаха птиците. Капките игриво се плъзгаха по перата на ято лебеди и потъваха в езерото.
Един бял лебед стоеше тъжен и чакаше рожбата си. Беше време да се съберат с ятото лебеди и да заминат към топлите страни. Но малкото лебедче така и не се появяваше. А ятото трябваше да заминава, защото идваха студени дни…
От лебеда се претърколи една сълза, която беше поета от вятъра. Вятърът я завихри през цялото езеро. Докато я носеше из езерото, сълзата видя лебедчето да търси майка си и ятото лебеди. След часове лутане лебедчето срещна стар лебед, който го попита:
- Хей, дребосък! Какво има? Защо си само?
- Само съм, защото се загубих от ятото си. Сега ги търся, но не ги намирам – отговори тъжно то.
- Не се притеснявай. Ще ти помогна да ги откриеш – каза старият лебед и го прегърна.
Те тръгнаха да търсят ятото лебеди. Плуваха дълго, но не можеха да открият ятото. Накрая старият лебед каза:
- Виж какво, хлапе, и моето ято трябва да заминава и ако не тръгна към тях, ще ги изпусна, а съм стар вече и няма да успея да се оправя сам. Защо не дойдеш с мен при моето ято?
Малкото лебедче въздъхна:
- Много ти благодаря за помощта и предложението, но не мога да се откажа да търся мама, ще я търся, докато я открия. Ти бързай да се върнеш при ятото си.
- Помисли, много ята се събират там и може да открием и твоето ято.
- Може да си прав – каза лебедчето.
Така тръгнаха към езерото. Не след дълго стигнаха до ятото на стария лебед. А на отсрещния бряг видяха друго ято, където с наведена глава тъжеше майката на лебедчето.
- Я, виж, това е мама! – заподскача по водата лебедчето.
Дъждът ръмеше, а една капка падна на меко листенце и прошепна на хубавото личице на цветето:
- Знаеш ли, никога не трябва да се отказваш, дори да си мислиш, че няма надежда. Съдбата си знае работата и ни среща с добри хора, подава ни ръка и колкото и трудно да изглежда, винаги трябва да я търсиш и да си готов да се хванеш за нея.
Слънцето разбута облаците, отпрати ги, погали капките и се усмихна.
Една дъждовна капка ми прошепна
Петя Димитрова, 10 години
ОУ "Иван Вазов", гр.Русе
Небето притъмня, чу се гръм и заваля.
Протегнах си дланта
капчица дъждовна аз да уловя,
а тя за моя изненада зашептя
и заразказва ми за важността
на ценната ни и живителна вода,
как животът на Земята
немислим е без водата.
Хора, животинки и тревички,
рибки, жабки, птички и пчелички-
нуждаем се от нея всички.
Живот кипи покрай реката,
в моретата и езерата.
Водата нужна ни е в бита,
в земеделието и промишлеността.
Щом дъждецът заваля,
ниви и градини той поля.
Зажаднялата земя
от дъждеца засия.
Чистата, питейната вода-
скъпоценен и незаменим ресурс е тя.
Затова да я ценим,
да я ползваме разумно,
без да я мърсим.
Да се грижим
и да мислим как използваме водата.
Завъртим ли крана на чешмата,
тече безценен дар – водата,
извор на живота и на красотата на Земята.
Класен ръководител: г-жа Даниела Петрова
Вълшебното автобусче
Александра Чапова, 4. ”а” клас
ОУ „Неофит Рилски” гр. Велинград
ръководител г-жа Нина Маврикова
Школа за творческо писане "Журналисти" гр. Велинград
Тръгвам за училище. Както всяка сутрин. Студено ми е, спи ми се, криво ми е. Чакам автобуса на спирката. Идва и се качвам. И изведнъж небето се разтваря, плисва ярка светлина, чак очите си притварям да не ме заслепи. И хоп, отгоре се спускат четири диамантени въжета и се закачат за автобуса! Той полита като стрела и когато отварям очите си, виждам под нас тихо и спокойно да тече р. Дунав. На брега на реката виждам огромна група хора, повечето яздят коне. Най-отпред ги предвожда гордо изправен конник. В едната си ръка носи знаме, като конска опашка, а с другата държи юздите. Веднага разпознах Аспарух, изглежда точно като този от учебниците по история! Яяя, значи годината е 681 и присъствам на създаването на нашата родина България!
А автобуса хвърчи и под нас гледката е вълшебна, обширни полета, високи, величествени планини и малки, китни селца. Прехвръкваме над лазурните води на нашето красиво Черно море, под нас проблясват златистите пясъци на бреговата ивица. Красива е нашата любима родина! Изведнъж автобусът намалява скоростта и виждам под себе си красив старинен град. В средата му е построен величествен дворец, пред портите му са струпани стотици българи, облечени богато, ликуват и се веселят. А пред тях на трон е застанал цар, който държи в едната си ръка жезъл, а в другата свитък и кръст. Сигурно присъствам на покръстването на българите и годината е 894, а царят - Симеон!
Усмивката озарява и моето лице, но докато се усетя, автобусчето усилва скоростта и отново се наслаждавам на красиви гледки от природата на нашата родина!
Уморявам се от емоции и затварям за секунда очи, когато ги отварям отново автобуса вече лети над красивите склонове и върхова на Стара планина. Навсякъде е заснежено, белите върхове на Рила и Пирин проблясват в далечината. Виждам върха Шипка и радостта на българските четниците и руските бойци, които празнуват освобождението на България. Дата е 3 март, а годината 1878! Родината ни е свободна и ликува! Горда и ликуваща и самата аз, продължавам понесена от автобусчето в незнайна посока.
Следващата спирка е над китните розови поля около Казанлък. Слънце, пек и жега! Изваждам тетрадката си по писане и започвам да си правя вятър с нея. Отдолу под нас се люлее розово цветно море. Къде сме? Има ли в нашата любима родина розово море?! Ааа, сега виждам, че това са полета засадени с рози, от които се произвежда прославилите родината ни из цял свят розови масла. Вълшебният аромат на българските рози долита чак до нас, седящите в автобуса. Красива, невероятно красива е нашата родина!
Автобусът продължава да лети, набира скорост над язовири и ниви, за малко да закачи гумата си на връх Вихрен, кацва за пет минути почивка в обширните житни ниви из Дунавската равнина, и тъкмо настроението ми се оправи – спира!
Отварям широко очи да видя къде сме. Нашето родно училище! Децата около мен казват , че съм задрямала, но аз с радост скачам от седалката и тичам в двора, за да разкажа на всичките си съученици, колко прекрасна и красива е нашата родина, нашата България! Колко горд и прославен народ са българите! И какви щастливци сме ние, децата родени тук, в обичаната ни България!
Само един приятел стига, но да е истинският
Константин Стаев, 4а клас
ОУ „Неофит Рилски”, гр. Велинград
ръководител г-жа Нина Маврикова
Школа за творческо писане "Журналисти" гр. Велинград
Предишното лято се запознах с едно момче. Казваше се Петър. Беше дошъл във Велинград за лятната ваканция на гости при баба си. От момента, в който се видяхме, сякаш стана магия! Много си допаднахме, станахме неразделни. Единственото време, което прекарвахме отделно, беше през нощта, когато всеки се прибираше да спи по къщите си.
Петър беше забавен, интересен, различен. Разказваше вълнуващи неща и случки от големия град, в който живееше, показваше ми нови игри и видеоклипове, мечтаехме заедно как ще пораснем и ще учим в един университет, ще работим заедно в неговия град.
Така неусетно измина лятото в игри и веселби. Петър си замина и тогава ме удари като с чук САМОТАТА. Преди познанството ми с него имах много приятели, но те се бяха отдалечили от мен през времето, докато не бяхме общували. А от рождението си имах Виктор, който ми беше комшия, майките ни бяха приятелки и ние бяхме като братя. Само този Виктор не се отдръпна от мен. На първата сутрин за училище, ме настигна и закрачи до мен сякаш не го бях загърбил и изоставил за цели три месеца. Не каза нищо, нито веднъж не спомена, че цяло лято не го бях потърсил. Нито веднъж не се разсърди, намръщи, натякна. Всеки ден ме забираше за училище, ходехме заедно дотам, в часовете ми помагаше, когато имах трудности, заставаше винаги до мен срeщу онези момчета, които не спираха да се заяждат с мен.
Лека – полека се сближих отново с всички, но главен помощник за това беше Виктор. Той има огромно сърце и ми го доказа нееднократно. Изтърколи се учебната година и отново настъпи дългоочакваното лято. Тичахме по поляните, измисляхме игри и забавления на открито, смеехме се и се радвахме на времето.
Тогава дойде Петър отново. С нов телефон, последен модел, лъскава тротинетка, лаптоп и плейстейшън с безброй интересни игри. Зарадвах му се от сърце. Нищо, че не беше ме потърсил нито веднъж през изтеклата година. Нищо, че не отговаряше на съобщенията и обажданията ми. Нищо, че когато бяхме на екскурзия с класа ни в неговия град, той не пожела да дойде да се видим.
Започнахме да играем заедно. Но той никога не желаеше да кани в дома си Виктор и другите деца за да играем заедно. Искаше да сме само двамата. Харесваше ми да прекарвам времето си с него, но обичах и другите си приятели. Поканих го да играе с нас навън, за да сме заедно. Той отказа и ги нарече селяни, и че си нямат нищо от лъскавите му неща. Тогава разбрах.
Разбрах, че истинските приятели са с теб, дори когато нямаш нищо. Те са до нас дори когато ги обидиш и нараниш несъзнателно. Разбрах, че приятелството не е само радост, а и прошка и взаимопомощ.
Разбрах, че да имаш истински приятел, макар и само един никак не е малко! Безценно е!
Райската градина
Любов Александрова
7а клас, СУ „П. Р. Славейков“, гр. Перник
Утрото беше слънчево и прохладно. Небето синееше и само тук-таме се появяваха малки пухкави облачета , които приличаха на зайчета. На една малка уличка, скрита и отдалечена се намираше къщата на баба Галя - добра и грижовна жена, но самотна. В малкото северозападно село тя бе позната като мирна и отзивчива жена, готова да помогне на всеки в нужда. В двора на своя дом баба Галя беше създала райска градина, където отглеждаше различни видове цветя. Мястото беше толкова красиво, че хората си намираха причини да минат по тясната и прашна уличка, за да се полюбуват на невероятните цветя.
Баба Галя невинаги е била самотна. Тя има едно момиченце, но то отдавна беше напуснало малкото село, за да учи в столицата. Оттогава бяха минали 15 години. Отначало дъщеря й се обаждаше редовно, но после разговорите се разредиха, докато един ден съвсем спряха. В последния си разговор се бяха скарали. Баба Галя настояваше Роза да се прибере, след като завърши образованието си, но дъщеря й искаше да си намери работа и да се устрои в големия град. Роза беше млада и амбициозна и не си представяше да живее в малка селска къща, на прашна и тясна уличка.
Това беше натъжило старата жена, тя съжаляваше, че е настоявала и всеки ден се питаше дали е добре нейното дете. От последните им разговори тя знаеше, че Роза ( беше я кръстила на най- хубавото цвете в градината си, на царицата на цветята) е започнала работа и е много заета, затова не се обажда и не идва.
Както обикновено и днес баба Галя излезе в двора си, за да нагледа своите цветя. Тя редовно отстраняваше, задушаващите ги плевели и ги поливаше. Специално внимание отделяше на едно цвете - яркочервена роза, която много и напомняше за нейното дете. Преди да замине да учи в големия град дъщеря й беше засадила това цвете. Оттогава баба Галя полагаше изключителни грижи за него. Всяка сутрин, приключвайки с обичайните си задължения тя отиваше в градината и дълго го гледаше.
Около обяд пухкавите бели зайчета по небето се раздвижиха и над селцето започна да се сипе прохладен летен дъждец, който свари възрастната жена в градината. Тя се поизправи и една дъждовна капка падна на бузата й и й прошепна: “Роза е добре, станала е лекарка и има своя дъщеря. Всеки ден разказва на малкото момиченце за твоята райска градина. Скоро ще я доведе, за да я види и да се запознае с теб.”
Баба Галя остана като вцепенена. Тя не можеше да повярва на случилото се. Започна да си търка очите. Помисли си, че много е стояла навън и затова й се причуват такива неща.
Прибра се в къщата и си направи чай от мащерка, която беше брала по близките поляни. Седна на диванчето си и дълго разсъждава върху случилото се в градината.
Приквечер баба Галя реши да излезе в двора си при своите многобройни деца цветята. Опитното и око веднага забеляза няколко плевела около яркочервената роза. Тя се приближи до нея, наведе се, за да ги отскубне. Когато се изправи на портата стояха красивата й дъщеря Роза и внучката й.
Една дъждовна капка ми прошепна...
Дария Георгиева
7. клас, ОУ „Д-р Петър Берон“, гр. Плевен
Ръководител: Анелия Яхорова Атанасова
Пролетен дъжд пак заваля,
напои обилно, градини, поля.
Цветята, дървета и птички
пиха до насита всички.
Капчици дъждовни и вълшебни,
родени в облаци неземни
връщат към живота вечен
природата със нова песен.
Капка палава, игрива,
толкоз мъничка, красива,
от своя път се отклони и
падна плавно на моите гърди.
Тихо, нежно ми прошепна тя,
душата моя с думи сгря:
„Богата на усмивки и любов,
Ще се радваш на живота нов!“
Тъй ориса ме завинаги с присъда,
пред тъгата най- усмихната да бъда,
щастието ми тя възвърна,
успях отново живота да прегърна.
Дъждът пороен вече спря,
слънцето щедро лъчи разпиля.
От капчицата няма и следа,
но диря тя остави в моята душа.
Една дъждовна капка ми прошепна...
Александра Стоилова
6. клас, 144 СУ "Народни будители", гр. София
След тежък ден, легнах си аз,
Зачуден дали ще мога да продължа,
дали ще има смисъл за какво
да продължавам да се боря.
Навън бързо заваля,
след това заромоля.
Скитаха се някои под дъжда.
Като мен заблудени и
от дъжда зачудени.
Но имаше нещо там,
през замъгления и влажен прозорец,
нещо, което бе за всекиго незначимо.
Загледах се аз там отвън,
загледах се и се запитах.
Вгледах се в една бавно
стичаща се дъждовна капка,
погледнах я и недоумях,
как от всички места по света
и хора във нощта, точно при мен се озова,
озова се и ми прошепна...
Прошепна ми и още как!
За смисъла на това, че както и тя, така и ние
идваме, оставяме послание и си отиваме.
Отиваме си със надежда - надеждата,
че всичко може да се промени.
Показа ми, че и най-малкото
и незначително нещо, на което никой никога
не е обръщал внимание,
може да те накара да се замислиш.
Прошепна ми, че и в най-окаяните,
и безнадежни моменти има все повече надежда
за стремеж към по-добро, също така,
че няма време за напразни размишления,
защото живота е кратък, а времето –
бързо отминаващо!
Една дъждовна капка ми прошепна...
Ангелина Рангелова и Елена Стоянова, 6А клас
144 СУ ,,Народни будители'', гр. София
1. Една дъждовна какпка ми прошепна,
че настъпва пролетта,
че със нея заминава зимата,
и настъпва радостта
2. Смях,игри,безбройни песни,
а със тях и викове чудесни
пеят скачат и шумят децата,
като ручейчета във гората
3. Нощта се спусна бавно,
секна детските игри,
а звездите приближиха плавно,
като цял рояк пчели...
4. Една дъждовна капка ми прошепна
че настъпват нови мигове за нас
преизпълнени с песни
и игри чудесни.
Една дъждовна капка ми прошепна...
Дария Георгиева
7. клас, ОУ „Д-р Петър Берон“, гр. Плевен
Ръководител: Анелия Яхорова Атанасова
Денят бавно отстъпваше на нощта. Навън бе тъмно, изпълнено с пустота. Наоколо се мяркаха случайни минувачи. Един от тях беше Йоана. Тя пристъпваше плахо в тъмата, завладяна от всички свои проблеми:
- Ти няма да успееш! Всичко ще се провали! – повтаряше със зловещ тон подсъзнанието ѝ. - Вече си сама, нямаш упора! Ще се сринеш!
Тъмни облаци изненадващо се появиха над Йоана и тя забърза към апартамента си. Отвори вратата, а там я чакаха пликове със сметки. Както обикновено – с прекалено много нули. Тя въздъхна, сякаш не се бе изненадала. Качи се по стълбите до седмия етаж, нямаше търпение да чака асансьора. На вратата я очакваше котката, но вместо да я подкрепи, заради липсата на друг, я гледаше сурово:
- Естествено! Само това ми трябваше днес! – изруга Йоана, отчаяна от живота си.
Влезе в кухнята и нервно отвори хладилника. След няколко минути взиране, тя вече беше взела решение – сандвич с лютеница, луканка...имаше и пържени картофи от вчера. Това със сигурност не беше най-правилното решение, но нея не я интересуваше. В крайна сметка, това да удавиш мъката си в храна не е велика грешка...дори помага психически.
В този миг ентусиазмът ѝ изчезна. Спомни си как само преди месец имаше всичко. Всичко? Наистина ли? Да, сметките и тогава я смущаваха, и котката я гледаше с презрение, но имаше ЛЮБОВ. Тогава, тези малки проблеми не ѝ правеха впечатление, защото в сравнение с всички романтични вечери и топли прегръдки, те просто нямаха значение.
Навън заваля. Постепенно дъждът се усилваше и сякаш игривата песен на капчиците бе в такт с нервното преглъщане на младото момиче. Светкавици раздираха небето. Дърветата извиваха безпомощно клоните си, под напора на безмилостната буря. Яростни вълни се бореха в морето.
Токът спря. Йоана запали две свещи и остави храната си. Дъждът все по-омайно я привличаше. Погледна към стенния часовник - двадесет часа и двадесет минути. Приседна до прозореца и се загледа в падащите капки дъжд. Толкова отчаяна беше, самотна…нямаше сили да продължи напред.
В този миг, от един тъмен облак, високо в небето, се роди една дъждовна капчица. Тя се отпусна, носена от пагубния вятър. Знаеше, че скоро всичко ще свърши, затова със затворени очи пътуваше към земята. Не искаше да се привърже към света. Нейното пътуване приключи върху стъклото на прозореца на тъжната жена. Йоана забеляза как тя бавно си проправяше път между другите, като че ли не бързаше за никъде.
Изведнъж чу тънък и нежен шепот, който отекваше като ехо от ромона на дъжда: Живееееей!. Дъждовната капка бе спряла за миг срещу Йоана и продължи да нашепва: Спри да хленчиш, момиче, и се съвземи.! Приеми живота си за даденост, за нещо, което ти е подарено и си привилегирована да го живееш.! Ако нещо те прави нещастна, имаш силата да го промениш – в работата или в любовта, или където и да е. Имай смелостта да се променяш!
- Толкова е лесно да го кажеш, но мен ме боли. Питам се, какъв е смисъла да живееш този живот, ако той е нещастен? – почти с хлипане отвърна ѝ Йоана.
- Мило момиче!- продължи капчицата.- Какво не бих дала да съм на твое място. Погледни ме! Само след няколко минутки ще изчезна! Животът ми ще свърши още преди да съм разбрала, че е започнал! Живея ли въобще, порадвах ли се на един слънчев лъч истински или на синьо небе? Аз няма да мога да се влюбя! Нито да претърпя раздяла, няма да мога да почувствам това, което чувстваш ти.
- Мм..,...много съжалявам. Не съм се замисляла за това- със съчувствие промълви Йоана.
- Животът е такъв, мила моя. Падаш, ставаш и после всичко се повтаря отначало. Но ти имаш време! Имаш възможността да успееш! Ще минат ден, или два, ще намериш любовта! Ще успееш и в работата, но трябва търпение! И много желание, оптимизъм! Животът е живот за да се живее.
- Може би си права, но...оптимизъм? Как да се усмихна? Аз нямам нищо! На дъното съм, капчице!
- От мен да помниш и на другите да казваш - усмивка за доброто и за лошото, пък колкото душа издържи! Усмихвай се, Йоана! Усмихвай се за хората, които те ценят, за постиженията си! И с още по-голяма усмивка посрещай тъжните мигове, недоброжелателите! Бъди щастлива! Заради себе си!
В този миг Йоана се сепна. Часовникът продължаваше да показва двадесет часа и двадесет минути. Дали бе сънувала, седяща до прозореца? Какво се бе случило? Погледна отново стъклото. Дъждовната капка бе оставила след себе си само една дълга диря, която видеше към улея на прозореца.. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Сетне се сети за разговора с капчицата и се усмихна широко. Навярно бе измислица и плод на въображението ѝ, но тя все още чуваше шепотът на дъждовната капка: Живеееей!
Утрото настъпи. Слънцето бе изгряло, а на небосвода се бе появила чудна дъга. Йоана стана от леглото и седна до прозореца. Дърветата бяха извили стеблата си и отпуснали клоните си на земята. Върху лалетата в градината блещукаха като диаманти росни капчици. Градината празнуваше цветен празник.
Щастливото момиче все още пазеше спомена за своята спасителка. Сещаше се за нея, когато погледнеше облаците, мислеше за нея, когато валеше дъжд. Никога не я забрави, дори когато пиеше вода. Окуражена от спомена, тя продума:
- Усмивка за доброто и за лошото...
- ...пък колкото душа издържи! - довърши градината.
Ден подир ден, Йоана крачеше усмихната по пътеката, наречена живот.
Така ѝ прошепна една дъждовна капка: Живееей………!